88-годишен шлосер чете чертежи без очила
88-годишният Константин Максимович Секов, който работи като стругар в хасковска компания за тежко машиностроене, удивлява сътрудниците си, че чете механически чертежи без да употребява очила с диоптър. Когато в процеса на работа се наложи да остане клекнал много време, по-късно се изправя като 18-годишен юноша без да се подпира. Всички му се възхищаваме на пъргавината и хъса, с които работи, признават доста по-младите сътрудници на Коста.
Е, коства ми се, че малко преувеличават, отбелязва непретенциозно и с усмивка Константин Секов, който от 1992 година живее в хасковското село Узунджово. И добавя, че се случва да извади очилата, когато чертежът е поовехтял и изхабен. Дори лупичка употребил. Цифрите са значими, тъй като при машините, които създаваме, от голяма важност е даже половин милиметър, споделя шлосерът. Заварваме го да прави списък за заготовки на автоклави и стерилизатори, които се създават единствено от неръждавейка. Той е същински експерт в специалността си, доста е в час, безапелационни са сътрудниците му. За това свидетелстват и двата ордена на Коста, който има два медала за изобретения в машиностроенето в някогашния Съюз на съветските социалистически републики.
Константин Секов е роден през 1930 година в Крим – Малката татковина, както я назовава той. Потомък е на български бежанци, които преди двеста години, притиснати от гнета на поробителите, са напуснали родината си и са се заселили в бесарабските и таврическите земи на Русия. Дедите и прадедите му са били настанени в някогашната Кримска губерния на Русия. Били са им предоставени земи, които с пословично усърдие българските бежанци са трансформирали в плодородни ниви. Десетилетия наред българите от Таврия и Бесарабия са нямали свободен достъп до България.
Семейството на Константин Секов живее безшумно и спокойно в Крим, където е имало доста български, съветски и немски села. Така до края на юни 1944 година, когато по заповед на Сталин единствено за часове всички българи, татари, гърци биват изселени от родните им села, с цел да бъдат пратени в разнообразни, далечни краища на руската страна, още преди войната да е приключила и преди да е прибрана житната годишна продукция. Това беше нечувано вредителство за страната, счита Константин Секов. Тогава той е бил на 14 години. „ Военните пристигнаха в 2 часа през нощта. Казаха ни: Взимайте каквото можете! И ни качиха в товарни вагони. По пътя откачаха по един вагон, с цел да разделят хората. В нашето село в Крим имаше 80 къщи и всички фамилии бяха разпръснати на разнообразни места – в Урал, Сибир, в Средна Азия, тъй че да не могат да се срещат ”, споделя Константин Секов. След няколко седмици пътешестване в товарни вагони, фамилията му се озовава в далечния Урал – на 350 км на изток от гр. Свердловск. По-нататък към този момент нямало железопътна линия. Били настанени в дървени бараки като пандизчии по две фамилии в една. А още на другия ден всички, навършили 14 години и нагоре, били принудени да работят в един цех на най-тежката и черна работа. След две години разкрили локално занаятчийско учебно заведение и Константин постъпил в него. „ Там ни хранеха, даваха ни облекла и нямахме право да излизаме. Две години учих там ”, спомня си 88-годишният мъж. След 4 години живот в Урал се разболява сестра му. Наложило се да сменят студения климат с по-топъл. Това обаче не ставало елементарно. В последна сметка след доста молби и ходатайства, ги пуснали да заминат за Таджикистан. През 1949 година му пристигнала призовката за армията. „ Като схванаха, че съм българин, ми споделиха: Отивай си, ще те намерим по-късно! И до момента не са ме разкрили! ”, смее се бай Коста. По думите му тогава всички българи останали живи, тъй като не са ги желали в армията, вземали са ги единствено като трудоваци.
„ Но пък работа имаше доста. До 1954 година работих като стругар. Това ми беше фантазията от детството – да бъда стругар ”, изяснява Константин. Междувременно татко му и брат му се разболяват и умират.
-----
Заслужил званието Рационализатор на републиката
Той си спомня за сложния живот, който са принудени да живеят. Всички българи, изселени от Крим, са нямали право да напущат селото си, с цел да пътуват до друго без пропуск. „ Всеки месец трябваше да се разписваме в комендатурата на Народен комисариат за вътрешни работи (на СССР). А който избяга, го грозяха минимум 10 години затвор ”, споделя Константин. Така е било до гибелта на Сталин. През 1956 година цялото му семейство е получило свободни паспорти, където не е маркирано, че са специфични преселници. „ Можехме свободно да пътуваме, да живеем където си желаяме, само че нямахме право да се върнем в Крим, тъй като в домовете ни там бяха заселени други хора. Едва към края на Брежневската ера отпаднаха всички ограничавания. Но тогава множеството възрастни хора бяха умряли, а младите нямаше какво да вършат в Крим, тъй като си имаха работа, фамилии и жилища на друго място ”, споделя Константин Секов.
В Таджикистан фамилията му, както и доста други живеят в една селска околност, съвсем на границата с Афганистан. През 1954 година се преместили в таджикската столица Душанбе, където Константин приключва вечерно междинното си обучение в машиностроителния колеж. Станал член на комсомола, само че като разбрали, че е българин, го изключили. „ Намерих Централния комитет на Таджикистан и написах писмо за това по какъв начин ме изключват от комсомола. После ме възвърнаха ”.
В Душанбе Константин работи в огромен цех, където става занаятчия. По-късно през 60-те години Константин Секов е към този момент шеф на пробен завод на цех за текстилно машиностроене в Душанбе, където останал 32 години – до пенсионирането си. Преди това обаче изпращат бай Коста в Москва в цех за текстилни машини, където натрупа доста опит и познания. Като се върнал в завода в Душанбе, той бил един от хората, които правели първите мостри на разнообразни машини за промишлеността, каквито имало и в Кюстендил. В завода в Душанбе работи и брачната половинка на Константин, която е също потомък на български преселници и е инженер по новите технологии, както синът му Василий и шурей му Сергей. Константин Секов получава няколко държавни награди и два ордена. През 1969 година получава званието „ Заслужил рационализатор на републиката ” (на Таджикская ССР). „ Щом получиш званието „ заслужил ”, тогава страната поемаше 50 % от всички битови разноски и услуги. Така беше и със заслужилите национални актьори, както и хората от други сфери ”, споделя Константин Секов.
---
През 1991 година фамилията бяга от Таджикистан и идва тук
И по този начин до 1991 година, когато почнали още веднъж огромните политически проблеми, разпадането на Съюз на съветските социалистически републики и гражданската война. „ Политиците обърнаха всичко. Таджикистан първа стана самостоятелна страна. Така нас ни причислиха към рускоговорящите и още веднъж бяхме принудени да напуснем обетованите земи. Таджиките, които са мюсюлмани, ни споделиха: Бягайте! И ние, българското общество, се организирахме и писахме на президента на Република България Желю Желев за неволите си. Не след дълго получихме отговор от български неправителствени организации с покана да се преселим в България. Сега в Таджикистан е умерено, само че те изгубиха най-ценните си експерти и интелигенция ”, отбелязва с тъга Константин Секов. И през есента на 1992 година 20 български фамилии пристигнали в България. Беше тежко, тъй като се оказа, че никой не ни чака, признава бай Коста. Първоначално пристигнал синът му, с цел да види по какъв начин стоят нещата. Казали му, че не можем да останем в град. След първичната блъсканица от хасковското кметство предложили жилище в село Узунджово, на което фамилията склонило. „ Знаете ли какво се говореше тогава в Узунджово, откакто разбрали, че идваме? Всички шушукаха, че идва съветската мафия ”, споделя с тъжна усмивка Константин. Настанили ги в апартамент в останалите два блока в селото, като се наложило сами да си ги отремонтират, както и да си търсят работа. С помощта на неправителствени организации почнало набирането на помощи. Така се набавили мебели – маси, кревати, посуда. „ Получавахме помощи от целия район, дойдоха чак и от Разградско. Цяло лято селяните ни носеха кой плодове, кой друго. Неоценима помощ получихме и от хасковския Червен кръст. Станахме български жители и думата бежанци е забравена ”, отбелязва Константин Секов.
Свикнали с живота тук, имали си и градинка, само че преди 10 години жена му се споминала. Били дружно 55 години. Останал самичък и преди към 5 години се отказал от градинката. Сега синът му е във Варна, щерка му работи в София.
„ Доволен съм от пенсията си и на драго сърце отивам на работа, не мога да лежа у дома и да виждам телевизия, това е тъга за мен ”, довери бай Коста. Признава, че не познава доста хората от селото, само че пък него всички го познават. За да иде до работата си в Хасково, 88-годишният мъж всеки ден върви до спирката на рейса в Узунджово с колело. Хората от първата къща до спирката са му дали ключ от вкъщи си, където да си паркира колелото. След работа отново си го взема от там. „ Без колело не мога ”, безапелационен е бай Коста. В мраз и зной, в работен ден той чака рейса за Хасково. „ Сутрин на спирката са единствено възпитаници и аз, единственият остарял човек с чакащите ”, споделя Константин. Преди и водачите на рейсове го познавали и като им махнел, спирали, с цел да го закарат на кръговото за Узунджово. Сега новите водачи не желали да стопират. Ходи с бастун, тъй като му е по-лесно. „ Ако е по този начин, може да се живее, задачата ми е здравето и ще работя до момента в който мога да вървя ”, твърди Константин. И политиката не му е непозната. „ Харесвам доста Владимир Путин. Обичам Путин, Елцин всичко скапе, а Горбачов бе обграден от ненадеждни хора ”, откровеничи бай Коста. Не скрива, че си го тегли към Душанбе. „ Ако имам опция, бих отишъл още един път до Душанбе, конечно! Но на тази възраст на никое място не желая да пътувам ”, дава отговор той. На въпроса руснак или българин се усеща повече, Константин отвръща: „ Повече руснак съм, в сравнение с българин ”. Децата му и внуците от София и Варна постоянно се събират при него в Узунджово, както предходната събота.
88-годишният стругар има четирима внуци и девет правнуци. Десетият правнук ще се появи през този месец
Е, коства ми се, че малко преувеличават, отбелязва непретенциозно и с усмивка Константин Секов, който от 1992 година живее в хасковското село Узунджово. И добавя, че се случва да извади очилата, когато чертежът е поовехтял и изхабен. Дори лупичка употребил. Цифрите са значими, тъй като при машините, които създаваме, от голяма важност е даже половин милиметър, споделя шлосерът. Заварваме го да прави списък за заготовки на автоклави и стерилизатори, които се създават единствено от неръждавейка. Той е същински експерт в специалността си, доста е в час, безапелационни са сътрудниците му. За това свидетелстват и двата ордена на Коста, който има два медала за изобретения в машиностроенето в някогашния Съюз на съветските социалистически републики.
Константин Секов е роден през 1930 година в Крим – Малката татковина, както я назовава той. Потомък е на български бежанци, които преди двеста години, притиснати от гнета на поробителите, са напуснали родината си и са се заселили в бесарабските и таврическите земи на Русия. Дедите и прадедите му са били настанени в някогашната Кримска губерния на Русия. Били са им предоставени земи, които с пословично усърдие българските бежанци са трансформирали в плодородни ниви. Десетилетия наред българите от Таврия и Бесарабия са нямали свободен достъп до България.
Семейството на Константин Секов живее безшумно и спокойно в Крим, където е имало доста български, съветски и немски села. Така до края на юни 1944 година, когато по заповед на Сталин единствено за часове всички българи, татари, гърци биват изселени от родните им села, с цел да бъдат пратени в разнообразни, далечни краища на руската страна, още преди войната да е приключила и преди да е прибрана житната годишна продукция. Това беше нечувано вредителство за страната, счита Константин Секов. Тогава той е бил на 14 години. „ Военните пристигнаха в 2 часа през нощта. Казаха ни: Взимайте каквото можете! И ни качиха в товарни вагони. По пътя откачаха по един вагон, с цел да разделят хората. В нашето село в Крим имаше 80 къщи и всички фамилии бяха разпръснати на разнообразни места – в Урал, Сибир, в Средна Азия, тъй че да не могат да се срещат ”, споделя Константин Секов. След няколко седмици пътешестване в товарни вагони, фамилията му се озовава в далечния Урал – на 350 км на изток от гр. Свердловск. По-нататък към този момент нямало железопътна линия. Били настанени в дървени бараки като пандизчии по две фамилии в една. А още на другия ден всички, навършили 14 години и нагоре, били принудени да работят в един цех на най-тежката и черна работа. След две години разкрили локално занаятчийско учебно заведение и Константин постъпил в него. „ Там ни хранеха, даваха ни облекла и нямахме право да излизаме. Две години учих там ”, спомня си 88-годишният мъж. След 4 години живот в Урал се разболява сестра му. Наложило се да сменят студения климат с по-топъл. Това обаче не ставало елементарно. В последна сметка след доста молби и ходатайства, ги пуснали да заминат за Таджикистан. През 1949 година му пристигнала призовката за армията. „ Като схванаха, че съм българин, ми споделиха: Отивай си, ще те намерим по-късно! И до момента не са ме разкрили! ”, смее се бай Коста. По думите му тогава всички българи останали живи, тъй като не са ги желали в армията, вземали са ги единствено като трудоваци.
„ Но пък работа имаше доста. До 1954 година работих като стругар. Това ми беше фантазията от детството – да бъда стругар ”, изяснява Константин. Междувременно татко му и брат му се разболяват и умират.
-----
Заслужил званието Рационализатор на републиката
Той си спомня за сложния живот, който са принудени да живеят. Всички българи, изселени от Крим, са нямали право да напущат селото си, с цел да пътуват до друго без пропуск. „ Всеки месец трябваше да се разписваме в комендатурата на Народен комисариат за вътрешни работи (на СССР). А който избяга, го грозяха минимум 10 години затвор ”, споделя Константин. Така е било до гибелта на Сталин. През 1956 година цялото му семейство е получило свободни паспорти, където не е маркирано, че са специфични преселници. „ Можехме свободно да пътуваме, да живеем където си желаяме, само че нямахме право да се върнем в Крим, тъй като в домовете ни там бяха заселени други хора. Едва към края на Брежневската ера отпаднаха всички ограничавания. Но тогава множеството възрастни хора бяха умряли, а младите нямаше какво да вършат в Крим, тъй като си имаха работа, фамилии и жилища на друго място ”, споделя Константин Секов.
В Таджикистан фамилията му, както и доста други живеят в една селска околност, съвсем на границата с Афганистан. През 1954 година се преместили в таджикската столица Душанбе, където Константин приключва вечерно междинното си обучение в машиностроителния колеж. Станал член на комсомола, само че като разбрали, че е българин, го изключили. „ Намерих Централния комитет на Таджикистан и написах писмо за това по какъв начин ме изключват от комсомола. После ме възвърнаха ”.
В Душанбе Константин работи в огромен цех, където става занаятчия. По-късно през 60-те години Константин Секов е към този момент шеф на пробен завод на цех за текстилно машиностроене в Душанбе, където останал 32 години – до пенсионирането си. Преди това обаче изпращат бай Коста в Москва в цех за текстилни машини, където натрупа доста опит и познания. Като се върнал в завода в Душанбе, той бил един от хората, които правели първите мостри на разнообразни машини за промишлеността, каквито имало и в Кюстендил. В завода в Душанбе работи и брачната половинка на Константин, която е също потомък на български преселници и е инженер по новите технологии, както синът му Василий и шурей му Сергей. Константин Секов получава няколко държавни награди и два ордена. През 1969 година получава званието „ Заслужил рационализатор на републиката ” (на Таджикская ССР). „ Щом получиш званието „ заслужил ”, тогава страната поемаше 50 % от всички битови разноски и услуги. Така беше и със заслужилите национални актьори, както и хората от други сфери ”, споделя Константин Секов.
---
През 1991 година фамилията бяга от Таджикистан и идва тук
И по този начин до 1991 година, когато почнали още веднъж огромните политически проблеми, разпадането на Съюз на съветските социалистически републики и гражданската война. „ Политиците обърнаха всичко. Таджикистан първа стана самостоятелна страна. Така нас ни причислиха към рускоговорящите и още веднъж бяхме принудени да напуснем обетованите земи. Таджиките, които са мюсюлмани, ни споделиха: Бягайте! И ние, българското общество, се организирахме и писахме на президента на Република България Желю Желев за неволите си. Не след дълго получихме отговор от български неправителствени организации с покана да се преселим в България. Сега в Таджикистан е умерено, само че те изгубиха най-ценните си експерти и интелигенция ”, отбелязва с тъга Константин Секов. И през есента на 1992 година 20 български фамилии пристигнали в България. Беше тежко, тъй като се оказа, че никой не ни чака, признава бай Коста. Първоначално пристигнал синът му, с цел да види по какъв начин стоят нещата. Казали му, че не можем да останем в град. След първичната блъсканица от хасковското кметство предложили жилище в село Узунджово, на което фамилията склонило. „ Знаете ли какво се говореше тогава в Узунджово, откакто разбрали, че идваме? Всички шушукаха, че идва съветската мафия ”, споделя с тъжна усмивка Константин. Настанили ги в апартамент в останалите два блока в селото, като се наложило сами да си ги отремонтират, както и да си търсят работа. С помощта на неправителствени организации почнало набирането на помощи. Така се набавили мебели – маси, кревати, посуда. „ Получавахме помощи от целия район, дойдоха чак и от Разградско. Цяло лято селяните ни носеха кой плодове, кой друго. Неоценима помощ получихме и от хасковския Червен кръст. Станахме български жители и думата бежанци е забравена ”, отбелязва Константин Секов.
Свикнали с живота тук, имали си и градинка, само че преди 10 години жена му се споминала. Били дружно 55 години. Останал самичък и преди към 5 години се отказал от градинката. Сега синът му е във Варна, щерка му работи в София.
„ Доволен съм от пенсията си и на драго сърце отивам на работа, не мога да лежа у дома и да виждам телевизия, това е тъга за мен ”, довери бай Коста. Признава, че не познава доста хората от селото, само че пък него всички го познават. За да иде до работата си в Хасково, 88-годишният мъж всеки ден върви до спирката на рейса в Узунджово с колело. Хората от първата къща до спирката са му дали ключ от вкъщи си, където да си паркира колелото. След работа отново си го взема от там. „ Без колело не мога ”, безапелационен е бай Коста. В мраз и зной, в работен ден той чака рейса за Хасково. „ Сутрин на спирката са единствено възпитаници и аз, единственият остарял човек с чакащите ”, споделя Константин. Преди и водачите на рейсове го познавали и като им махнел, спирали, с цел да го закарат на кръговото за Узунджово. Сега новите водачи не желали да стопират. Ходи с бастун, тъй като му е по-лесно. „ Ако е по този начин, може да се живее, задачата ми е здравето и ще работя до момента в който мога да вървя ”, твърди Константин. И политиката не му е непозната. „ Харесвам доста Владимир Путин. Обичам Путин, Елцин всичко скапе, а Горбачов бе обграден от ненадеждни хора ”, откровеничи бай Коста. Не скрива, че си го тегли към Душанбе. „ Ако имам опция, бих отишъл още един път до Душанбе, конечно! Но на тази възраст на никое място не желая да пътувам ”, дава отговор той. На въпроса руснак или българин се усеща повече, Константин отвръща: „ Повече руснак съм, в сравнение с българин ”. Децата му и внуците от София и Варна постоянно се събират при него в Узунджово, както предходната събота.
88-годишният стругар има четирима внуци и девет правнуци. Десетият правнук ще се появи през този месец
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ